Прошка
Тази вечер
седнах до голямото езеро
и не заплаках.
Не проклинах. Не ругах.
Не обвинявах. Не чаках.
Не се бунтувах. Не критикувах.
Не ревнувах.
Не построих поредната
въздушна кула.
Не нарекох илюзиите си
утеха и спасение.
Не.
Тази вечер просто бях.
И всички излишни думи,
които бих казала
по други поводи,
събрах в красива тишина.
Извих я на венче
и те закичих.
Спестих всеясното.
И всички опити
за гръмко дрънкане
паднаха в краката
на смирението.
Защото има хора,
на които можеш всичко да простиш.
Тази вечер
не седнах
и не плаках.
Дори езеро нямаше.
Но го усещах.
Беше само прошката.
23.05.2011.
© Милена Иванова All rights reserved.
