Прости
Помниш ли наш'те улици прашни?
Тичахме и играехме, като деца
и накрая една отронена твоя сълза.
Че трябва да си ида ти никога не разбра.
Помниш ли разходките в парка?
Силуетите ни под лунната светлина
танцувахме влюбени в нощта до
полуда и сияйните звезди – наша публика.
Помниш ли вишните цъфнали?
Розовите листенца падаха върху
наш'те глави – мислехме, че вълшебен
дъждец ни вали, мислехме че
вечно така ще продължи! Прости, че
тръгнах си, прости, защото ти бе
изкупление за душата ми! В твойте
устни алени намирах спасение.
Нощем в твойте обятия вдъхновение.
И сега съм сам и мисля за теб.
Сега знам – света е суров без твоя зов!
© Давид Иванов All rights reserved.
Писах ти.