Простичко казано
Не ме кори - как вехна да те стопля,
с дъха си парещ под това дърво.
Валях те дълго , целият си мокър.
Попита ме: „ Дошла ли си с добро?“
Дойдох, защото ме повика.
Безименен. Лъчист. Във вихър, бях.
Очите ти горчилката изпиха
и думите с които не посмях.
Да кажа, че през август те поисках
и жълтата ми рокля изгори.
Плътта ми през морето се разплиска.
Достигнах ли те? Май се измори.
Да чуеш, че заченах от звездите,
събрала в длани кроткото небе.
Навярно твърде бурни са гърдите,
откакто твоят огън ме краде.
Откакто те изписвам в стихове.
целувам те, заспиваш с мен.
Ръцете са прегръдки – рифове.
А моите те пишат. Всеки ден.
Сега ела. Така се настудувах.
Мъдрува на лицето ти луна.
и там, след края на мъдруването,
обича те – най-простичко, жена.
© Силвия Илиева All rights reserved.
