Простите числа
Живяло далече, във време далечно
момче на име 19.
То греело често с усмивка сърдечна
пред тъжните хорски гримаси.
Обичало пътя, обичало сладко,
да пее обичало много,
младостта, красотата - макар и за кратко;
обичало също и Бога.
Но не този Бог, който с пръстче ти сочи:
какво, как, защо и кога,
а момента единствен със погледа точен,
гъстата плетка на чудна съдба.
19 живеел в объркано място
с прекъснати сънища, неразбрани мечти,
пъстро и сиво, ужасно-прекрасно
мрачно понякога - друг път грее почти.
Отдавна наливали тревоги и чувства
в очите, в сърцето на нашия герой.
Той нито се жалвал, нито потръпвал,
но един ден преляли емоции безброй.
От очите му бликнали бели сълзи
снежинки прекрасни - всичките прости числа.
Валяли вълшебно, цъфтяли добри
и бранещи красотата от черни крила.
Но не както Смирненски мрачно ги стели:
„и в локвите стават на кал“,
а винаги истинни, винаги бели
на страшния свят-чист воал.
