Просто трябвало кал
Изкъпах дъжда
и почистих улука,
да има къде
да преспи́ тази нощ.
Луната се люпи
под люляк oклюмал,
аз режа си мислите
с тъпия нож.
Гълчи тишината.
Ветрецът – ошмулен,
натирен бродяга
с билетен синдром,
изтръска две шепи
измачкани думи –
не ги е откраднал,
били са без дом,
без полет, изгубени,
гладни и голи
и в джоба, на сушина
той ги прибрал,
защото тогава
и Бог се е молил
дъждът да вали,
просто трябвало кал...
Дъждът оттогава
не ще да миряса.
Преплувах небето
и как в този мрак
намерих си слънце
... съвсем каталясах,
лъчите му тънки тиктакат.
Tик-так...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
