Простори
Днес, когато небето ми синьо
взе на пръсти лъчите на слънцето
и открадна тъгата на птиците
от перата им, мокри и сиви,
без криле, те усетих до себе си,
но ми даде да търся простори,
във които да бъда най-истинска
и почувствах как бягам от хората
в тишината, зашита от липси,
дето кротко се стичат по устните
две сълзи като вяра и всичко е
бледо тичане в топлите улици,
дето носят най-светла утеха.
А вали непрестанно от чакане,
но пък ти си ми скъпата дреха
и ме топлиш, когато съм плачеща,
и преди да разчупя усмивките.
А пък аз те обичам понякога,
но нечути са думите. Празно е,
като в къща без обич и вярване.
А дъждът ми е първи приятел
и умираме заедно в тичане.
С нежен полет убиваме лятото
и говоря наум със очите ти...
© Ем All rights reserved.
