Пространството не е нищо повече от илюзия*
За два-три дни ми каза, че отиваш
далеч на изток, нейде край морето.
Улавям се да мисля, че разкриваш
как от синьото по-синьо е небето.
Как тюркоазена водата е край тебе,
тъй кротка, тиха и смирена
и плиска се без никаква потребност
и в мигом е от теб пленена.
Усетил си тогава самотата ми,
най-страшният ми тя е грях.
Сега ти пращам миг и от тъгата си,
не я посипвай с пепел...С прах.
Тя окъпана е в морска пяна
и посипана със златен пясък.
И нищо...че сега ме няма
до теб съм...в перлен блясък.
*В съавторство със Звездичката
© Joakim from the grave All rights reserved.
