Просяк
Огледах се наоколо, но тъмното
пронизано бе с вятъра студен,
едно лице, достигнало до дъното,
умираше вторачено във мене.
Едно лице, недокоснато от топло,
чернееше от спазъм изпод мост,
под който минувачите го хокаха,
че искал е трошица хляб той просто.
За туй, че е поискал да е жив,
но никой не постла дори и дреха,
и куция нещастник в този миг
две патерици само го подкрепяха.
Две патерици, всяка бе разбойник,
държаха го изправен, но откраднаха
топлика, и сега в гнездо с усойници
полюшнат по абсцисата попадна.
И гледах, над цигулката надвесен,
как тропаше със дървения крак,
устата му задъха се от песни,
животът му - задъхан в черен прах.
Но песните дори не бяха тъжни,
погалил мен, с тях себе си поряза,
белееше безжизненост по бузите му,
превърнала сърцето му в желязо...
© Димитър Димчев All rights reserved.
