Сред тълпи недоволни изгубих твоята тениска шарена.

Търся нервно, блъскам хора бунтовни и те ми се карат.

Вървя сред протестите летни в собствено шествие,

подкрепям идеята, но не чувам съвсем гласовете ù.

И зная, че в дни на обществени битки звучи ексцентрично

да страдам сред хората лично за някой, когото обичам.

Обвита във шумове, под лозунги правилни по плакати увиснали,

не ми става ясно изобщо: дали те видях, или пък измислих те.

Каква политика, каква обща кауза, си казвам, защото разбрах,

че още съм малко момиче в ума си, щом дори и да крача със вас,

на всички за всичко се сърдя, защото дори да подкрепям протеста,

в живота ми има влияние – и то е по-силно от “общото” нещо.

Сама, абстинентна и нервна, призрак измислен преследвам.

Разделят ме хора еднакви от него и най-после мисъл полезна

ми казва, че може би, все пак, спасение има от моята треска...

Докато не видя отново пред себе си – твоята шарена тениска.