(прозаично)
(прозаично)
Не разбираш ли, Господи? Не умея да водя войни.
Не умея да блъскам със лакти, да гоня простори...
Не умея да тъпча. От това знам как боли.
Нека правят го другите - смелите, силните хора.
Не успях да науча много човешки неща,
дето правят живота по-лесен и много удобен.
Не можаха да сраснат със моята женска душа
всички кални пътеки, които неволно пребродих.
Не разбрах, че е по-безопасно ей тук, на брега.
Мойта кръв ме захвърля в дълбоки води и капани.
И макар че не мога да плувам, във мене гласът
ми нашепва да гледам напред без искра разкаяние.
Не разбираш ли, Господи? Аз съм само прозрачна сълза.
Не жадувам победи, нито искам да бъда безсмъртна.
Ще оставя единствено мокра, солена следа
и на твоето бяло лице някой ден ще осъмна...
© Ева Корназова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Боже! Как съм пропуснала този разкош! И без друго, когато си помисля за поезията ти, цялата я асоциирам с една топла бистра сълза. И с много тишина. Само веднъж или два пъти дочух отзвук на вътрешен катаклизъм да нарушава тихата и кротка болка на твоя поетичен свят. Но тези стихове! - точно тези стихове като че ли те обобщават - с цялата пълнота на богатото ти сърце и фината ти душа! Благодаря ти , Ева, за всички красиви мигове с твоето творчество! Бъди!
-
Истинска наслада е поезията ти!
-
Защо замлъкна, Ев! И е непосилна тази тишина в която ме оставяш...в която няма нищо друго, освен дълги тежки нощи с тягостно очакване...Осъмваш като сълза на лицето ми, Ев!
-
Много силен стих! Поздрави, Ева!
-
Всяка твоя сълза ме упреква, че съществувам...
-
Ев!!!!Сълза си...
Не разбираш ли, Господи? Аз съм само прозрачна сълза.
Не жадувам победи, нито искам да бъда безсмъртна.
Ще оставя единствено мокра, солена следа
и на твоето бяло лице някой ден ще осъмна... -
Как така не разбираш, бе Господи, турям кръст и на тази война,
чак ми писна от пирови знатни победи,
Да спечелиш сърцето на тази далечна жена
нито дарове трябват, нито до гроб да я следваш.
Тя не иска да палиш пожари...Защо и е някаква Троя.
а троянски коне в своя храм тя до днес не допусна.
Как да кажа, че всъщност я имах, че беше наистина моя:
чак и днес се задъхвам от нейните палещи чувства.
Но нали всяко щастие трае по малко от двеста животи...
Щом жената си тръгна: гърба й светлееше в здрача
и пося във дущата ми, трескава, звездните ноти,
дето вечно ще пея, или пък насън ще изплача...
-
Ева, приемането на калта за втора кожа, не ни прави по-силни!
По човешки си вървяла и по човешки копнееш за хармония... -
Целувам те!
-
Ев,
Още искам на твоите устни смеха
да разплискам, задъхан и весел,
както светло-пламтяща елха
непомътени коледни песни... -
Браво, Ева!
-
По-добре в капаните и дълбоки води, отколкото на брега...Покоят носи смърт...Поздравления, Ев!
-
Строхотно е! Поздрав!
-
Сълза е душата ми, Ев! Ако можеш, изтрий я...
-
Браво, Евче!
-
Нужна е много сила за да се признаят подобни "слабостти"!
Поздравления!
П.П. Вече съм фен и на "прозата" ти!
-
Прекрасно е наистина Ева!
Като чета си мисля, че е от сърце...тогава и душата ти е прекрасна...не я поставяй в клетка!
Привет и от мен! -
И макар че не мога да плувам, във мене гласът
ми нашепва да гледам напред без искра разкаяние.
!!!
Истинско удоволствие си!
-
Прекрасно!
-
Ако на това му викаш прозаично - да капнеш сълза от окото на Господ, то какво ли чудо ще да е поетичното? Страхотна си!
-
Чудесна изповед!
Поздравления! -
Страхотно!
-
Прекрасна си !
-
В окото на Бог си, Ев...!Радост си... как да те изплаче...?
-
прозаично?! айде бе!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
На мъжът от реброто създаде Бог Ева...
Тя си тръгва...О, Господи сякаш от мен
не едничко ребро, а душата ми вземат"...
Ев....