Прозаично
Тялото свое ти давам.
Прави го каквото поискаш.
Сърцето съм свила във шепи.
Него недей да притискаш.
В корема отдавна не чувствам
заспалите там пеперуди.
Целувам те, ала вкусвам
стари, развратни подбуди.
Казват, човекът живее
само когато е влюбен.
Старата болка се смее
на човека, от обич погубен.
В очите ти търся небето,
а виждам разхвърляни снимки.
Уморено е в мен, но и в тебе детето,
а чорапите ни са с бримки.
Заспивам аз, повехнала роза
в ръцете ти, тъй апатични.
Поезия липсва, животът е проза.
И ние не сме по-лирични.
© Зорница Станчева All rights reserved.
