Урок по волност
Новините пращяха с дръглив, обвинителен тон,
и сгъстяваха въздуха в иначе светлата дневна.
Изтъняло, пердето поклащаше розов шифон
и се носеше дъх на сладкиш с прегоряла канела.
Тя стоеше до масата, вперила поглед навън,
отегчена от "Трябва!", "Веднага!", "Дали ще се справя?".
Зеленееше прашната уличка. Сякаш насън
се провикваха птички с прорязващи мецосопрани.
На балкона се дуеше приказно бяло пране
(та поне нещо приказно бяло в стиха ми да има),
и обгръщаше меко перваза. С премерен финес
разиграваше някакъв вятърен танц-пантомима.
И, дали изкушена от птичия пролетен зов,
снежна риза разпери криле и след ятото литна.
Зейна дупка в простора, разперил метален обков –
птица повече смело загърби града и колите.
Гледай колко е лесно, унило помисли си тя –
и от вещите може за волност урок да науча.
Чаша вино си сипа и дълго, тъй дълго стоя…
Но през целия ден нищо друго така не се случи.
© Миглена Миткова All rights reserved.
