Птицата сняг
Чувствам и пиша, пиша и чувствам, вече съм случена,
случки не искам, само да пиша във песен разчупена.
Душата ми е гола и дъждът вали, мъглата се стели.
Слънчеви стъпки, букви и пътища – душата е случена,
животът е песен увита в мечти, а текстът е чувството.
Безцветни пера, пропускащи вятъра – дишам дълбоко,
снежинка в театър на носа на смъртта, взела ми дрехите.
И диша дълбоко, но аз съм край нея в обвивка пречупена,
същност е волята и се стапям към нея в дневните шумове.
Дъждът ме вали, мъглата се стели, попивам в смъртта,
напускам си формата и ставам на повей. Птицата сняг.
Чупиш и питаш, питаш и чупиш, вечност е чудото,
същността е водата, излей се в света, смъртта е научена.
Всички сме птици, а тя ни привиква, трохичка получена
и вече си вятър – това са мечтите. Любов към безумното.
© Йоана All rights reserved.
