Птици
от застиналата на брега скала,
мястото отдавна никого не помни,
паметта покрита е с мъгла.
Облачна страна, във мрак обвита,
от редове прастрари се роди,
легенда, някога тъй жива,
поетът от мастило сътвори.
Пелената здрач деня гореше,
нощта и тя е паднала във плен -
светът безмълвно се топеше,
от сълзи и лъжи ранен.
Там има хора, ала празни,
изваяни от призрачно стъкло,
във всеки тлее малко зрънце,
покълналата подлост или зло.
Защото без искрица огън
добро не може да се зароди
освен единствено, където
нещастието безсънно бди.
То пречиства всяка грешка
и сълзите са тежък дан,
които ден след ден се плаща
от човек със умисъл избран.
И този, чието име се не помни,
създаде първата искра
от въздишките си благородни
и от купища слова.
Книга за живота се написа,
отваряща безумни сетива
и нейната съдба я тъй ориса -
в смъртта живот да дава на света.
Стъклото в огъня се плаши,
облакът от слънце се бои,
книгата със нейния създател
на кладата е редно да гори.
Пепелта, тя беше цветна
и имаше безброй крила,
онези птици бързолетни
подириха високо свобода.
Перата облаци раздират,
нима това са пак лъчи?
Играещи в поля и ниви,
ласки за човешките очи.
О слънце, теб ти химни пеят
децата нявга от стъкло,
земята, моля те, благослови я,
предай и своето добро.
Нека да цъфти в зари и вяра,
да носи вечния ти лик.
Светлина и истината са опора
на твореца си велик.
За този свят настана раят,
дом на слънчевата благодат,
където птици песнопойни
над лазурното море кръжат.
Когато гледам сенките в небето,
за Безименния спомени редя,
защото него не забрави поетът
и славеят във златната липа.
© Роксана Медичи All rights reserved.
радвам се, че може би първата ми поема се хареса
