Пустеят къщите на село -
тухлите от скръб се ронят,
прозорците - тъжни немеят,
призраци из стаите се гонят.

Тук-там ще видиш немощен старец,
отвън - на пейката, на слънце,
потънал в мисли, сиротно жали 
за дните, когато къщата му беше пълна.

С такава обич строиха я с жената,
отделяха от всеки залък със години,
с надеждата да имат дом децата -
щастливо време, безвъзвратно отминало...

Децата се разпръснаха - да търсят хляба,
стопанката преди години се спомина,
сега пустее къщата, потъмняла и няма,
а вятърът призрачно свири в комина.

Вратичката прискърцва жално,
потропва глухо от есенния вятър
и няма кой да я поправи -
разпилели са се по света децата.

С надежда поглежда старецът към пътя -
дали пък няма някой да се зададе,
сълза търкулва се по старческите бръчки,
сърцето умира, в Душата вилнеят ветрове...