Пустеят къщите на село
Пустеят къщите на село -
тухлите от скръб се ронят,
прозорците - тъжни немеят,
призраци из стаите се гонят.
Тук-там ще видиш немощен старец,
отвън - на пейката, на слънце,
потънал в мисли, сиротно жали
за дните, когато къщата му беше пълна.
С такава обич строиха я с жената,
отделяха от всеки залък със години,
с надеждата да имат дом децата -
щастливо време, безвъзвратно отминало...
Децата се разпръснаха - да търсят хляба,
стопанката преди години се спомина,
сега пустее къщата, потъмняла и няма,
а вятърът призрачно свири в комина.
Вратичката прискърцва жално,
потропва глухо от есенния вятър
и няма кой да я поправи -
разпилели са се по света децата.
С надежда поглежда старецът към пътя -
дали пък няма някой да се зададе,
сълза търкулва се по старческите бръчки,
сърцето умира, в Душата вилнеят ветрове...
© Валентина Иванова All rights reserved.
