В пустинята,
където правим своите избори,
стоя обезводнена,
с глава над пясъка,
завиждам на чайките.
Скърца сърцето ми между зъбите,
смесено с пясък и забравени спомени.
От себе си ям и себе си поглъщам,
а после се връщам.
Нямам компас,
само изгубено време.
От оазиса избягала,
тича към мене водата,
задвижвам се бавно,
като архаична мелница,
стривам зърно и смесвам за хляба.
Време е да отворя хлебопекарна.
© Сатин Роксан All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
