Пясъци
Стоя сред някакъв си пясък...
И шум дочувам. На море...
В очите – хиляди отблясъци –
дали слухът ще разбере
неясни шумове долавяни?
Дочувам непознат език...
Легенди с Времето предавани.
Дали е зов? Или е вик?
Поемам в шепите си крясъци –
ранени пръстите мълчат.
Превръщат се в часовник пясъчен
и към земята се стремят.
Но аз не бързам. Знам, че може би
от мене Времето струи.
Извън стандартите наложени –
секундите да отброи.
Усещам Времето – застинало.
От мен зависи да го спра!
В душата вече липсва минало
и Вечността ще разбера...
© Антоанета Иванова All rights reserved.
