Пясъкоструйно времето изтичаше
Пясъкоструйно времето изтичаше.
Поисках да го хвана, да го сграбча.
Дори опитах се да го захапя стръвно,
но то зловещо смигна и програчи.
Ангелогласно вятърът засмя се,
политна към децата на площадката.
Целуна ги, разроши им косите
и хукна с някой друг да се закача.
А аз стоя безмълвна и притихнала.
В душата си се вслушвам предипътно -
дали ще иска да последва вятъра
или ще гони времето безплътно.
Мълчи, не иска днес да ми говори,
а вчера виеше като вълчица,
в земята бе зарила си нозете
и черно гледаше като вдовица.
Не даваше вълнение да вкуся.
Разкъсваше на хиляди парчета
мечтите и надеждите за утре
и с нокти ги раздираше свирепо.
Забила ток дълбоко в чернозема
мълчи проклетницата. Пак сърдита...
Май трябва да си поговорим с нея,
че ми омръзна все да съм прикрита.
От както се родих, ти все си с мене.
В началото бе кротка, замечтана...
А после, после.. (Дявол да го вземе!)
във собствения ми капан ме хвана.
Ума ми омагьоса, окова сърцето,
на тялото ми (лодка) бе лодкаря.
Пречупи волята ми (чрез небитието).
И даже с времето забързано ме скара:
била си млада, аз пък - остарявам...
Ами така е. Вечен никой не е!
Забравих, ти си вечна, но остава,
в земята мойто тяло подир тебе.
"Пръст във пръстта..." - прошепна.
Много мило... (Но даже и не ме погледна...)
Я извади ми - казах - тока от пръстта,
че уморена съм и искам да поседна!
Та тъй. Да продължа. От вчера вечер
държиш се като кучка побесняла,
ядеш от мислите ми, хапеш ми от взора...
Не знам защо си толкоз озверяла!
Това от вчера, онзи ден - обратно,
такава еуфория развихрила,
не искаше да стъпваш на земята,
чак към небето беше ме притиснала...
По миналата есен пък се влюби...
Не можех и на сън да си отдъхна,
предлагаше ми нощи пеперудени,
дорде и тази лудост не заглъхна.
Мълчах. Преглъщах тръпки огнени!
Без глас. Гласът ми беше присвоила.
И всичките ми чувства, даже пориви
във свойте мрежи беше уловила...
Е, уморих се все да съм ти раница!
Да те разнасям, щом не ти се тича.
Да ти превързвам лактите и дланите,
на бърза помощ даже да приличам.
Не искам да ми разполагаш с тялото
и то да е послушно и покорно:
обичаш ли - то също да обича (цялото),
не искаш ли - и то да е доволно.
Наситих се на принципи и доводи -
години ги предъвкваш... до досада.
Морал и етика - различни поводи...
И все със теб съм като под обсада!
О, замълчи! - прекъсна ме душата -
Без мен си като кораб без кормчия,
без мен не ще го имаш битието
и в първата скала ще се разбиеш.
И не вини мен. Аз дойдох невинна,
а ти научи ме така да властвам.
Да, силна съм, но ти ми даде сила
и с теб до тук се справяме прекрасно.
Ти даде ми сърце - едно безумие,
и воля даде ми, за да го овладявам,
ума си предостави ми - да вярвам,
а тялото - със страст да обладавам.
Ръце ми даде - диво да прегръщам,
нозе - пред вятъра дори да тичам,
очите - за напред, (не се обръщам),
гласът си даде - думи да изричам.
Чрез тебе плачех и чрез теб се смеех -
така откраднах мъничко човечност,
а дадох ти криле, мечти, надежди
във всичкото добавих малко... вечност...
И някой ден, когато си замина
от всичко твое късчета ще взема
и няма да я има вече зимата -
към вечността и двете ще поемем...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
