Първичен зов
Ти не може да носиш във шепите свои нивята
и да сбираш в града си трошици, провесил тук нос.
Няма друга любов по красива от таз в необята
на ливадите тучни полегнали в пръв сенокос.
Всеки ден, всеки час и спасена от тебе минута
в този грохотен, шеметен, всмукващ те лудешки век,
подарени на майка-природата девствена в скута,
ще те прави достоен за титла велика – Човек.
Събери си багажа и тръгвай със време на село,
докато още чист си от градския стелещ се дим
и съдбата безумна не лепне и в твоето чело
кръстен знак на присаден калем със позор нелечим.
© Иван Христов All rights reserved.
