Път
Пред мен се беше ширнал път безкраен,
облян от изгрев – розово море.
Подканваше да тръгна – аз нехаен
не знаех, ни защо, ни за къде.
Ала не се стърпях, закрачих смело –
все някъде ще води този път.
Обрулва вятър потното ми чело
и буря слага ми в краката прът.
Това е пътя, чувствам го отвътре,
щом трябва воля за да продължа.
Не се боя, ще дойде ново „утре“
в което слънце ще смени дъжда.
Не спирайте по пътя – чак до края
е нужно да се стига на света.
И не защото там ни чака Рая,
това е просто нашата съдба!
© Данаил Таков All rights reserved.
