Път към сърцето
Отива си август. След него и теб ли те няма?
Страхът от самотност да беше сезонна печал!
Обсебва ме есен, косите ù - шушнеща слама,
пропъди тя лятото - скитник, тъга не познал.
Приличам на щъркел, от своето ято забравен,
отпуснал в гнездото излишните вече крила.
Слепея от взиране в своята същност неравна,
изкачвам болезнено стръмни потайни била.
А времето - кротък убиец - и мен ще пречупи:
разяжда скалата на гордия някога дух.
Горите ми, смъртно посечени - с гниещи трупи.
Какво от това, че аз стона на птиците чух?
Да бъдеш отново след всичко, от тебе отнето...
Внезапно трънлив е незримият път към сърцето.
© Аноним All rights reserved.
