Път през огледалото
Ще мина някой ден през огледалото – и няма да се върна вече тук –
единство между мисълта и тялото в хрущящ през амалгамата юмрук.
Римувал неграмотно във куплета си пренесения през живота страх,
че в черен върволик от черни петъци аз бяла песен тъй не ви изпях.
Край мливото на вятърните мелници събрах си дом – да не умра голтак.
Сам месих хляб. Не ядох чужди зелници. И не дължа на никого петак.
В безсънни нощи или в дни безсмислени, единствено на истината роб,
как плакал съм над поругани истини – с опустошен от черни мисли лоб.
Превалям вече хълмите проскубани – кошулята си в залеза суша.
Като че ли небето стеле губери – да мине – боса! – моята душа.
И сякаш стискам слънчице в юмрука си. Не слънчице, а хиляди слънца.
Е, хайде, огледало мое спукано, пукни сега! Стани на стъкълца!
Прекрачвам пожълтялото си минало. Стоварвам се в нощта като капчук.
Забравил съм дори, че ме е имало. Един увиснал в тишината звук.
Лети през керемидите разместени – душата ми повторно се роди.
Не смогнах да ви пея бели песнички. Не смогнах да ви свалям и звезди.
Дори мечтите мои се кандилкаха – като води, заприщени със бент.
Какво пък – и в тунелите чернилката накрая все завършва с хепиенд.
Когато хлопне и за вас мандалото, а то за всеки хлопва някой път,
безжалостно разбийте огледалото! – и ме помнете.
Чакам ви – отвъд.
© Валери Станков All rights reserved.
