Тъжно из листата се промъква.

Сам умира в есенната шума

и следата му  безпомощно помръква

като изтървана, груба дума.

Ако се помамиш и го следваш,

ще замръкнеш нейде из полето.

Призрачни надежди ще преследваш,

ще упорстваш, ще вървиш, додето

в нищото отекнат твойте стъпки.

Истински, за първи път свободен,

ще усетиш непознати тръпки...

Пътят ще ти стане близък, роден,

ще решиш, че не посоката е важна,

а желанието да вървиш неспирно.

И зеницата ти, ненадейно влажна,

ще е огледало на Всемира.