И както в приказка на Братя Грим,
вървях към теб и камъчета пусках,
за да бележа пътя си – незрим
за другите. Но Вятърът изкусно
прошепна нещо през порочен смях
и аз, за всичко друго ослепяла,
усетих топлина. И засиях.
(А всъщност, по-добре да бях "заспала"...)
Изчезна моята пътечка бяла –
дъждът нехайно я затрупа с кал.
А Вятърът се бе превърнал в хала
и всички камъчета бе изял.
© Елица Ангелова All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
