Пътеките на скръбта
Опадва тихо пролетния цвят,
на прага сяда знойна лятна вечер.
Реката приласкава своя бряг,
а тя улавя вятъра от север –
прегръща леден крехката снага
и сякаш мъж, помилва я с дъха си.
Потрепва ризата, една сълза
е повод и живота да намрази.
В едно с пръстта на онзи клисав гроб
и всичкото, което беше спомен –
което в нея вие като скот,
вкопало с ярост себе си до корен.
До корена на всичките мечти,
окапали безкръвни, до провала.
До нощите самотни или дни,
в които бе без разум… полудяла,
проклинайки и себе си, и Бог
с гласа отчаян на сама вълчица.
Едно дете е повод за живот
… и черната шамия. На вдовица.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
