Моето женско щастие по тайни пътеки пътува.
Аз го търся отдавна и къде ли, къде ли не бях...
На кораво осъмвам, солени устни целувам,
ослепявам от сълзи, онемявам от обич и страх...
Там, където минавам, съзирам оскъдните дири:
вик на птица, сред зима – зелено листо,
глътка слънце, небе като котешки ириси...
Но додето пристигна, отминало вече е то...
И така – разпиляно като късчета детска мозайка –
цял живот ще го сбирам, ще разлепвам и пак ще лепя...
Но навярно ще мога лика му свещен да извая,
ако вярвам във него. И до края остана на път.