Пътуване
Косите – пясък руси,
очите – сини.
От погледа ти вкусила,
не искам вино.
Осанката на викинг –
почти небрежна.
В усмивката ти бликнала –
стаена нежност.
Ти вихър си полярен,
аз – цвете южно.
И всички в хор повтарят,
че сме си чужди.
Но как ледът тънее,
щом ме докоснеш.
Обичаш свойта фея,
нали, магьоснико!
Как дълго си ме чакал –
сломен, отчаян,
безмълвен до прегракване,
за другите – нехаен.
Безброй очи пребродил,
почти без дъх останал,
нещастен мой, безроден,
окъсан странник.
Но в орбити пресечни
стремим се безпогрешно,
един на друг обречени,
в съдбовна среща.
8-10.02.2002
© Мария Димитрова All rights reserved.
