Косите – пясък руси,

очите – сини.

От погледа ти вкусила,

не искам вино.

Осанката на викинг –

почти небрежна.

В усмивката ти бликнала –

стаена нежност.

Ти вихър си полярен,

аз – цвете южно.

И всички в хор повтарят,

че сме си чужди.

Но как ледът тънее,

щом ме докоснеш.

Обичаш свойта фея,

нали, магьоснико!

Как дълго си ме чакал –

сломен, отчаян,

безмълвен до прегракване,

за другите – нехаен.

Безброй очи пребродил,

почти без дъх останал,

нещастен мой, безроден,

окъсан странник.

Но в орбити пресечни

стремим се безпогрешно,

един на друг обречени,

в съдбовна среща.

8-10.02.2002