Пътуване до мама
И когато животът озъбен над мен се намръщи,
и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма,
аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи
с девет цветни лехи и усмивката топла на мама.
Мама прави юфка. И разстила корите на двора
върху чисто платно, от брашно и любов натежало...
И присядат смирено край нея животни и хора,
всеки стиснал във скута си своята купичка бяла.
Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има.
Не оставя за себе си даже строшена коричка.
И със своята обич и своята сила за трима
до небето израства. И сякаш е майка на всички.
Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне –
вие идвайте тихо, сами или двама по двама.
Аз ще давам по равно на всички, които са гладни,
и ще расна полека... Додето достигна до мама.
© Ники Комедвенска All rights reserved.
