Всяка сутрин се будя с мисъл за Теб.
Ти си свещ запалена в мрака
и горяща с кръвта от сърцето ми.
Ти сълза си в окото ми, дето чака
твоята длан да докосне лицето ми.
Не! Ще крещя до полуда!
Ще проклинам Съдбата!
Тя на удара с удар отвръща.
И ми гледа сега
всяко зрънце под лупа,
всеки залък горчив,
що преглъщам.
И защото сме хора,
затова сме прокудени.
Да се скитаме тъжни, без Вяра.
Да живеем самотни в къщи порутени.
Да копаем богатства без мяра.
А е просто и толкова нужно.
Този наниз – Живота
да вземем в ръцете си.
Ей така като дълг, като служба:
ЯЖТЕ, ПИЙТЕ, МОЛЕТЕ СЕ!
28.11.2017 г.
/дианнна/
© Диана Иванова All rights reserved.