Работникът Христос не трябва да умре!
Работникът Христос не трябва да умре!
Окъпано в пясъчни следи,
босоногото море,
в накъсани вълни,
като късове от снимки,
спомена солен реди.
Спомена във детските очи,
радиационно обеднен...
очите, хоризонта инкрустирали с въпроси,
под пламналия балдахин
на утрешния ден.
Работникът Христос не трябва да умре!
Фабричните комини бълват черен дим.
Светът вони на нефт...
вони на кръв, на пот.
Светът преди и след...
Светът под черен дъжд от нефт.
И капе кървавата пот,
гори солените следи в човешкото море.
Светът във черен плен...
Светът в зениците ми търси нефт...
Светът във черно претопен...
Работникът Христос умря нощес!
Отново съм на твоя бряг, море,
почернял от нощ,
а може би от страх –
страха на хилядите човешки гласове.
Кове прибоят гневно
пенливия протест
пред побелялото лице
на мъничък човек –
мълчаливо зрънце
всред сухо пясъчно море.
Работникът Христос умря нощес,
недоживял да види слънце.
Разбирам днес – не ще съм вече Бог!
И аз съм като теб – от пясък зрънце,
въстанал срещу пламналия балдахин човек.
Секунда тишина в залог на пясъчния вятър.
Ще чакам своя час и ред,
за да въстана срещу пясъчните бесове.
Но дай ми, Време, още дъх,
преди сърце, в едно, с вълните да поеме...
Работнико Христос, къде си днес?!
Без вяра пусти всички брегове...
и няма в свободата свобода.
Черен звяр се вие над балкана,
със черна кръв, изсмукана от чуждата земя.
Не искам тихата измяна
на пясъци, подвижни без посока!
До кръв изсъхва моята уста...
Работнико Христос, къде е на живота сока?!
Не искам новата човещина...
Другари искам и собствена голгота!
Работникът Христос умря нощес...
Ще го заместя днес,
до следващата черна нощ.
Догарят сонди, като свещ,
а хоризонтът във зениците ми – нож –
душата бели и въпроси реже...
Но вятърът в балкана свеж,
отронва лист и шепне време - спомен...
лист по лист – последно бреме...
Светът в зениците ми търси нефт,
но аз горя със собствен огън...
© Димитър Ганчев All rights reserved.
