РАЗДАДОХ ДУШАТА СИ... ЗА НАФОРА
Болят ме всички гари
от посрещане и изпращане
на неидващи влакове.
От взиране да слезеш на перона,
изсъхнаха реките на очите ми.
Броях години листопади,
умираха стрелките
на часовника...
После пак се раждаха.
Цъфтяха кокичета пролет...
А аз чаках ли... Чаках.
Години.
От непрегръщане
ръцете ми - изсъхнали клони
Стискат... Още стискат
пожълтелите страници
на моя живот,
скътани във вестника,
който
носих някога да се познаем.
Колко години... Очакване.
Спрях да броя.
Отекващите стъпките на тълпата,
блъскаща ме от ъгъл в ъгъл...
Да изляза напред.
За да видиш бялата кърпа
и изсъхналата роза на
онемелите устни.
Знам, че те има.
Не знам само защо не дойде?
Ако някога слезеш на перона,
на последната
гара...
Ще ме познаеш.
Бяла застинала статуя.
Без душа.
Раздадох я за нафора.
На другите.
Да не ги боли
от неидващи влакове.© Веска Алексиева All rights reserved.
