Раздяла
Подслон ли търсиш с длани отмалели?
Защото в мен внезапно притъмня...
Тъгата във очите ми доведе
обреченият дъжд от самота.
И в онова мълчание се люшкам -
най-тягостния миг проникновен,
когато, без докосване и думи,
частица вечност трябва да дадем.
Да върнем всички вещи по местата.
Душите си на две да разделим.
Тъгувайки, да заплатим цената,
че аз без теб и ти без мен ще си.
Но да запазим себе си потребни
и нужни на изстрадалия свят.
Във празните пространства да налеем
от чистия възторг неосъзнат
на всичките си мисли белочели...
На утрото надежда да дадем.
И, може би, внезапно устремени,
отново ще се срещнем някой ден...
© Ева Корназова All rights reserved.
