Раздялата посоки нови ражда
Очите ти с нескрита самота
и с укор ням ме гледат странно.
Усмивката горчива от тъга
за болка ми напомня постоянно.
Ръцете ти в юмрук се свиват бавно,
неказаните думи силно стискат,
но времето ни се изнизва плавно
и гузно те във въздуха увисват.
Тук думите излишни се оказват -
отдавна вече мислите си знаем,
с мълчанието наше ни наказват,
че ний за свойто щастие нехаем.
И всеки пътя си във миг поема
и мъка пак душите ни разяжда,
но гордост против болката си взема -
раздялата посоки нови ражда.
© Дорика Цачева All rights reserved.
