"Не се привързвай.

 Каквото и да правиш, той ще избяга." - обади ми се съвестта,

каква ужасна душевна микрофония сега настана...

"Така се и не научи,

от какво си ти глупаче:

сърце ти пати,

душа ти се вади,

тяло ти жали

от рани,

падат като сняг на парцали;

костите ти железни да не са;

пирони, болчета и гайки - проклети да са;

блажени са ония за 'дет се поболя...

очите ти са река, 

сложни плетки,

живак да са, пиеш ги на ден по чаена лъжица,

както пише, по рецепта;

любовта беседа е една, 

на притча ми прилича тя,

от която нивга се не поучи..."

"Какво ми говориш...

тишината ми стига.

Колкото и да ми струва,

ще го преживея,

единица съм сред безкрайната нула:

та аз съм сила,

все още жива;

като игла в сеното скрита;

недей да ме глождиш,

и с ченгел думите ми да вадиш;

риба да  не съм, че от сто реки вода да ми носиш?

Да не съм овца, че като овчарско куче да ме гониш?

Тихо...

Мълчи...

Разбра ли!?

Повече не смей да ми говориш;

ни сричка, звук да не чуя,

че заради тебе пукниците си прося

и в кошницата проклета все още си ги нося..."