Разговор
Един ден сърцето проплака:
„Спри за малко до мен, погледни ме.
Отлетяха радостта, любовта, топлината от мен.
Студено ми е, стопли ме.“
И душата надигна глас:
„Няма вече мечти и желания,
няма пориви, няма копнежи.
Спрях да летя, да се смея… Залинях, ще загина“
Тези думи ме жегнаха, истина бяха.
Все тичах нанякъде и за всички се грижех,
а себе си бях забравила,
не знаех вече що е обичане,
щастието беше избягало.
А сърцето, душата искат храна –
една любов да ги грее и топли,
радост криле да им дава
и мечти, подир които да тичат.
Отвърнах им:
„Мое клето сърце, моя душа,
съчки натрупах от скрити дълбоко надежди,
мъничко радост в ъгъла свита
и една искрица любов останала.
Ще запаля огън и дано разгори се и стигне до вас.
Стоплете се, не умирайте,
че без вас съм за никъде -
сухо дърво - изгорено,
пепел и прах разпилeни.“
© Д.П. All rights reserved.
