РАЗГОВОР С БРИЗА
РАЗГОВОР С БРИЗА
При хоризонта - миражът далечен,
морето и небето се прегръщат.
Със този мит, останал млад и вечен,
представите за вярност се завръщат.
Вълни люлеят белоснежни чайки,
а гларуси кръжат с любовен крясък.
Деца под взора на грижовни майки
строят вълшебни замъци от пясък.
Със тръпнещи от страст тела слепени,
младежи се разхождат без посоки.
От порива си буен заслепени
потъват в чувства нежни и дълбоки.
А бризът... стари спомени понесал,
с въздишка тежка на брега присяда.
Докосва рамото на мъж брадясал
и тихичко мълви: „ И днес е... сряда.”
През тялото му сякаш ток премина,
в очите му изригна странен блясък.
За кой ли път животът му се срина
оставяйки му само шепа ситен пясък.
„Оттук във сряда грабна я морето
и пак във сряда трябва да я върне.”
„Не може... вече е в небитието.
единствен споменът ще се завърне.
Но виждам нощем как ефирно лека,
със нимфите на мястото, където...
танцува тя по лунната пътека,
със грейнала усмивка на лицето."
Мъжът потръпна пак и бавно стана.
Очите му отново заблестяха,
а устните с усмивка замечтана
навярно нещо нежно си мълвяха.
Със твърди крачки тръгна към морето
в ръка със свеж букет от перуника.
Усмивка нежна грейна на лицето...
Той вече беше „чул”, че... тя го вика.
© Христо Запрянов All rights reserved.
