Разходка в мен
Не мога да съм клоун под дъжда.
Абсурдно - да съм дъжд от клоунада.
Раняват ме най-дребните неща,
а едрите ме изпаряват.
Истината влача със въже,
което от сърцето ми излиза.
Раста, но до последно съм дете
с безброй девизи.
Под пъстрите лъчи на пролетта,
аз облаците карам да танцуват.
Благодаря на своята съдба,
че съществувам,
че мога да усещам красота,
че мога да дочувам звуци.
Отварям и заключена врата,
но не с юмруци.
Най-идентичен съм със мойто Аз
и уникален като тишината.
Разглеждам необятния атлас
с душата...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
