Размисли на тема "Живот"
Обречена на своето разпятие,
отронена като от волна птица,
без форма и без никакво понятие,
душата неуморно броди, скита.
Безкрайни нишки сливат се в едно,
оглеждат се в колелото на живота,
черно... бяло... и добро... и зло,
спицата все по-бързо ги заплита.
И няма край или начало,
трудно разбираема е същността,
раждаме се... или времето е спряло,
и умираме ли наистина в смъртта.
Раздвоявайки се в няколко посоки,
търсим верен път... и светлина,
уродливи идоли - безръки, еднооки,
чертаят път, обгърнат в тишина.
Ровим се в заключени надежди,
дълбаем цял живот в Божите дела,
ту дрипави, ту блестящите одежди,
запълват душевната ни празнина.
Така сме устроени - по човешки,
хем нагледно прости, хем сложни,
грешим и прощаваме грешки,
вечно залутани в дела неотложни...
© Мария Манджукова All rights reserved.
