Размисъл
Понякога си мисля, че е късно...
Понякога потъвам в самота.
Понякога, когато се откъсна
от делничната сива пустота,
посядам вечер, скрита под върбата
и плача за несбъднати мечти!
И тогава ми разказа тя, самата,
за своите горчиви дни...
Бързо спомените оживяват,
блесва силна, ярка светлина,
в пъстри тонове се оцветяват
черти на истинска жена.
Лице невинно, топло и сърдечно,
лице от нежна, пурпурна роса,
дарило не една усмивка вечна,
дарило своята неземна красота.
С коси развети, босонога стъпва
едва дочуто в меката трева...
Под нея всяко листче тръпва,
нозете й превръщат се в крила.
Отде видяха такваз - красива,
зли очи от хорската тълпа?!
Неземно нежна, крехка самодива!
Завидно чиста женска красота!
И тъй я горските мълви проклеха,
залиня момата и до ден умря!
И там, дет' нейния живот отнеха,
израсна стройна плачеща върба!
Стои, притихнала покрай реката,
надвесила се леко над брега -
не девойка, недочакала зората,
а горда, истинска жена!
© Иринка All rights reserved.
Пожелавам ти все по-хубави неща да пишеш! 
