Разплакана тишина
Звъня на Дядо Господ.
Не пред вратите райски,
защото ми е рано
да бъда още там.
Преписах джиесема
от небесата майски -
подарък таен, свише.
Защо на мен? Не знам.
Звъня със страх. Сърцето
разплаква тишината.
Сигналът е свободен,
но включва секретар:
Ще те изслушам, чедо,
записвам час и дата,
но днес ще съм на дело
срещу Смъртта-жетвар.
Преглъщам боязливо...
Гласът ми колабира,
в слушалката промушен
и страшно изтънял:
Аз искам мама! Боже,
недей да я прибираш!
Светът за мен след нея
ще бъде опустял!
© Мария Панайотова All rights reserved.
