Разплакани феникси
Разплакани феникси
Стъпките назад не се обръщат.
Вечно към сърцето се отправят,
в центъра на малката си къща,
впили взор в земята ни корава.
Пътят им е труден и безсмислен.
Днес пътуваш, утре не, но те са
с всеки миг все по-въздушен спомен.
Вятърът отдавна ги отнесе.
Помня как надеждата ми даде.
Аз не съумях да я опазя.
Още миг без теб и ще припадна
няма ли в леглото ми миражи.
Стъпките ми стават по-безлични.
Нежно се отронват в прашно нищо.
Нека лъч безлунен и различен
всичко из душата ми разнищи.
Нека да се чудя още дълго,
нека да се взирам в глухините,
сместили се в острови безмълвни,
плиснати в сълзи между звездите.
Нека ги обърквам, да не помня.
Нека да те гледам с остра болка,
пишеща в ума ми дни бездомни.
Нека да се чудя още колко.
Някой ден до теб ще бъда силна.
Тази нощ - проблеснала частица
някъде в сълзицата си мила,
иска да съм крясъкът на птица,
иска да съм болката на огън,
да се саморазрушавам,
да досрутя всичките си догми,
в пепел - птиче, пак да се разшавам.
Стъпките назад не се обръщат.
Вечно към сърцето се отправят,
в центъра на малката си къща,
впили взор в земята ни корава.
© Йоана All rights reserved.
