Разсъждения на 50
Сякаш съм на двадесет и пет.
Куцукат дните бавно към прибоя.
Психически ли? Още съм наред.
Съдбата си не давам. Тя е моя!
Мълча на глас със пътя подир мен.
Причините ме молят за крещене.
След петдесетият ми ден рожден,
ме чака непонятно много време.
Разглеждам спомените като в стар албум
и всички са ми мили и любими.
Жовотът е като рахат локум.
Животът е всевишно изобилие.
Ще търся върхове да изкача.
От себе си ще давам за да имам.
Срещу нередностите ще крещя,
защото те, душата ми ще сринат.
За звук монетен няма да се дам.
Съдбата ми с пари не се купува.
Имам дух и той е моят храм
и като морето, нека да бушува...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
