Обърната надолу скоба

 в жарава хребета ми пална

 и слънцето от тъмна доба

 като кокос на южна палма,

 възлиза, сънено и бледо,

 поспира, за да се прицеля

 докато мога да го гледам...

 Денят ми почва тъй в неделя

 на вила, кацнала в Балкана.

 Не бързам. И защо да ставам?

 Да се обръсна все се каня,

 но знам, че скърцащата брава

 не ще натиснеш, чай да сложиш

 и тънка пара под капака

 да ме унася в скути Божи

 където музите ме чакат...

 Високо слънцето наднича

 и чувам птиче. На перваза

 врабченце мъничко чирика:

 „В стиха пиши ме!” – сякаш казва.