РЕЗОНАНС

Звъняха някога така камбаните на радостта ни.
Тъй както лудо в утринта гласът на изгрева се носи.
И с толкоз удари на плам, разтърсвали гръдта ни,
трептяхме като медузи в океана от въпроси.

Но в гората от тишина сега сме като листи,
забравени от вятъра, предчувствали дъха на бурята,
преследваща ни във съня със грак на ибиси -
настръхнали стрели, готови за плячка да се втурнат.

И в избавителния бяг от кротките талази
на сънната вода към рехавата й повърхност,
ликува ромонът на арфа... или писъци това са
на литнали мехури, напуснали водата те се пръсват.
 

А в двойствения смях на бягащите звуци
с пленителния грях на листи разлюляни,
откъсват се от клоните илюзиите, за да научим
съдбата на вчерашните семена посяни.

Назад! Към извора на ехото. Или напред това е?
И стига ли беглецът от истината по-далече?
Сковани от леда на догадките, не знаем -
дали сме в плен на гаснещ миг или на взрив от вечност.

А както някога камбаните на радостта звънтяха,
така оковите с вродената си глухота ни канят:
пожертвали покоя си да се отърсиме от тях и
завързани за ехото  камбани да му станем.