Nov 2, 2022, 11:53 AM

Рикошети

  Poetry
702 0 0

Спускат се към мен лъчи,

протягат се и търсят длани.

Но вече съм голям и може би,

за това не искам да ги хвана.

 

Вече съм голям и може би,

за това ръцете си прибирам

в джобовете, а там вини,

натрупани с години,

 

ме чакат да ги преброя.

Да сметна колко още:

Мога сам да си простя,

да предположа - колко Господ.

 

Който кротко си мълчи,

замислено загледан в хората -

вървящи сред лъчи,

рикоширащи към небосвода му.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Кольо Колев All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...