Рисувах тишината
Цветът на лен от о́храта привлечен
въздъхна с лавандула, мед и пръст.
Стрелките в пет издърпваха полека
с най-дългите си пръсти мрака гъст.
Не паднах ничком, ти си тръгна ничий
с рачелен вкус по устните, но в гръб,
недей пред изгрева да коленичиш
с венче от див босилек като стръв
за слънчеви коси... ще презимуваш
без да гориш най-прекия ни път!
Сърце е, трудно ще я излекува
на тишината плисналата гръд...
Дъга източи пъстрата си шия
към лъч оставил след босилек друм.
Рисувах тишината как зашива
на сянка арфата с нестроен шум,
а времето на полутон изтече
по рамото издраскано с капчук.
Ако миражно видиш я, човече,
рисувай я, но никога със звук!
© Красимира Чакърова All rights reserved.
