Рисувам
Със облаци рисувам по небето
среднощните си чернобели сънища.
Дъха ми спрели, стегнали сърцето,
затрупали с отломки всички пътища.
Рисувам, на безпътица обречена,
очите ти, завинаги изгубени.
Самата аз - за тебе тъй далечна
и непокорна, и със дъх на лудост...
... успяла съм да те замеря с ябълка.
А ти си вкусил, изкушен от нея.
Сега какво? Вгорчила съм ти залъка
до невъзможност в грях да оцелееш?
И колко ли капани съм заложила
на мъжкото ти его, на душата ти?
Не съм. Капан е тази невъзможност
да бъда само твоя. Без остатък.
Е, спирам вече. Няма да рисувам
онези сънища, нелепо чернобели.
Със облаците пак ще се целувам,
сънувайки, че се целувам с тебе...
© Ева Корназова All rights reserved.
Най-хубаво е да се целуваш с (в) облаците!
