Роден дом
С осанка прилична в предишни години,
когато бях малко невръстно дете,
стоеше усмихнат сред цветни градини,
бе горд, че детето ти вече чете.
Не беше ми лесно от дом да се дèля,
бях в себе си скътал заветни мечти,
отидох да уча по Божа повеля,
и с тебе се, Доме, отрано простих.
Днес ти си самотен, стърчиш изоставен,
о, мили мой, Доме, о, Доме, свещен,
от родни порасли дечица забравен,
от дългите бдения си уморен...
Сега съм спрял, Доме, сред твоите двори,
навсякъде пустош – навява печал,
как тъжно без хора е ... Празни обори ...
и твоята тежка съдба съм прозрял.
Изучих ... и щастие дирех в парите,
след работа – нощем ме ребуси чакат,
но залудо, Доме, творях в младините,
в безсънните нощи – самотен сред мрака.
Ех, Доме, мой Доме, любим ненагледен,
ти болката сбрал от деца и предците,
осъждаш ме гневно, чрез погледа леден...
Не мога да върна на времето дните.
През детството мое, тук радост кипеше,
смехът непринуден, закачки в игрите,
а устрема детски летеше, летеше...
но вятър повя и отвя ми ги дните.
(откъс)
30 декември 2001, 11:30 часът
27 юли 2024, 17:45 часът
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
