Родена от доброто му ребро
Вечерницата плахичко блести
край бръчици и ожаднели устни
в едно небе над четири стени
и сън за покрив, който да я пусне
в онази неизбежна тишина -
убежище на дъх, очи и думи.
Пианото под вазата с цветя
етюдите преглъща да не съмне.
Изгубените ноти на игра
разхождат се в копнежа ми унесен
от залеза да искам светлина,
защото той е прероден наесен
и с всяка есен става по-дълбок,
вечерницата, сигурно го знае...,
родена от доброто му ребро,
тя край не може да ми обещае.
