Отдавна в мене чувствата напират
и в думи болни се превръщат.
И устните ми злобно всичко псуват,
не жалят майка, татко, къща.

Българийо, защо си ти така унила,
защо си малка в моите очи,
чия ръка те е сломила,
нали безсмъртна беше ти?

Свободна си, такава те желая,
до смърт се бореше заради това,
и раждаха се българи заради нея,
умираха, заровени в калта.

Какво ти има днес, кажи ми,
Аз твой съм син и ще те разбера,
кажи ми кой така рани ни,
на кой главата с нож да отсека?

Ти силна си била във робство,
не си се дала на света,
след турското и руското господство
сега умираш в свойта свобода.

Родила си сега чеда неверни,
сбирщина от лигави жени,
мъжете ти в чуждите таверни
пияни харчат твоите пари.

Но ти не ни делиш, аз зная,
ти винаги била си с нас добра,
в отплата ние най-накрая
превърнахме те в молеща страна.

Стани, стегни се, аз те моля,
дори един да съм, със теб ще съм,
и пак до смърт до тебе ще се боря,
умра ли аз, живей за мене ти.

И нека гледат другите отвън
как с теб се борим, как кръвта кипи,
сърцата им не трепват и от гръм,
не са те твои синове и дъщери.

Забравиха те, мила моя,
забравиха те кучите му синове,
забравиха, че те заради теб живеят,
забравиха го алчните свине.

Аз вярвам в тебе всеотдайно
и знам, че можеш да простиш,
но аз не бих простил така случайно,
ако от достоинството си се лишиш.

Българийо, едничка моя,
сълзи напират в моите очи,
защото ти за мене си безкрая,
и ти си всичко, дето ме боли.

Родино хубава и милна,
Родината на моя род,
ти колкото и да си силна,
не можеш без народ.